Откакто едвам 'отлепя' очи сутрин, ( защото не обичам да ставам рано и защото разни умни и успели хора, на които се кефя казват, че работят през нощта и 'т'ва ранното ставане не е за нормални хора') , та чак до вечерта - хиляди неща влизат/излизат/ провкират/ реагират в моята главa.
Какви ли не ситуации и хора са в състояние да ми направят впечатление. Но преди няколо дена се впечатлих от (неофициално) най-тъпия и странен куиз във фейсбук:'Що за шкаф сте'!
И въпреки че самият тест по начало е абсурден, все пак имаше не лоши предложения като отговори.Естествено, че не съм съгласна, че съм 'фешън гардероб',въпреки че това означавало , че си ' по-секси от останалите шкафове' :)
Въпросът е че аз си знам много добре какъв шкаф съм...Имам десетки чекмеджета пълни с истории, ама не сглобени. Вече казах, че си падам впечатлителна и наистина имам някаква нелепо силна визуална памет.Спомням си хора, които не познавам лично- например виждам ги в метрото, а след 2 дена на Попа и знам кога и как съм се загледала в тях и защо. Помня имена, детайли, физиономии (особено тях!), реплики, ситуации, реакции...на познати и непознати. Не шкаф, ами направо склад!
И с всеки изминал ден си давам сметка, че никой филм или история , не може да задмине истинския живот, в който наистина, ама наистина може да се случи всичко. И за да го знаеш, трябва да си сред хората. В 'Адвокат на Дявола' Ал Пачино, който играеше Сатаната каза на Киану Рийвс, че винаги трябва да бъдеш сред хората, за да ги познаваш и усещаш най-добре.Возеше се само с метро. И наблюдаваше.
Не пътувам с метрото и трамвая,защото много ми харесва, нито пък имам нещо общо със Сатаната,но наистина можеш да видиш какво ли не само за една спирка разстояние. Да виждаш погледи, раговори, свалки, лузъри, ученически истории, интриги и ...Да слушаш тишината на хората.
Но все пак, за какво е всичко това? Ясно, че пиша и някой ще каже , че съм намерила най-подходящия канал да изкарам всички тия неща , които се архивират в мозъка ми. Но понякога историите си остават за чекмеджето, а неизказаното просто чака своя момент. Нито работите ми за НАТФИЗ, нито така наречения ми блог са успели да 'изстискат' душичката ми...Ама във всеки случай всичко в един момент трябва да изригне. Защото всичко има смисъл и никога случайностите не са просто случайности. Животът е твърде уникален, за да бъде разказан от шепа хора. Той се случва и кипи в нас и около нас и който може да пише-просто го описва! Защото на белия лист 'човешката суета се разтваря във вечността'...
Нали уж казвах, че ще откажа цигарите,но докато пиша и ми се пуши. Една приятелка ми каза, че цигарите ти правят компания и май е много права.
Пуши ми се. И пуша, мамка му. Пише ми се. Но не напразно...
Жужи, то няма напразно писане! Билийв ми. И ми прати линк към тоя тест да му видя сметката! Цун :)
ОтговорИзтриване